Мей Съншайн... който и да имаше контакт с нея поне за минута веднага се влюбваше в топлата и усмивка и благия и характер. Всъщност нали знаете хората, от които струи такава енергия, че сякаш те хипнотизират и пристрастяват, сякаш те контролират но по най-прекрасния начин, а и ти не се дърпаш защото го искаш, защото знаеш е този човек не може да ти навреди. Мей е такъв човек. Но да започнем отначало...
Нощта на 30 април 1998 година над Мистеринжд валеше проливен дъжд, както никога до сега. На такъв дъжд му викат из ведро, реката бе преляла, а дъжда не спираше, образуваше балончета във локвите, улиците се бяха превърнали във малки рекички, а от прозорците на къщите не се виждаше почти нищо. Лесли Съншайн, бременна в седмия месец се бе облегнала на любимия си нежно розов диван до прозореца и се бе зачела за сигурно пети път в "Да убиеш присмехулник" на Харпър Ли. Съпругът и Том Съншайн, я доближи и целуна нежно по челото, а тя му се усмихна. Лесли затвори книгата, погледна го с любов както винаги и сподели:
-Снощи сънувах майка ми, знаеш ли...
Той се вгледа за кратко в бързо-стичащите се капки по стъклото на прозореца. Том бе човек, женен за вещица, но я обичаше от цялото си сърце. Колебаеше се за дъщеря си, защото бе виждал какво се случва с Лесли когато се изтощи от някое заклинание и сърцето му се късаше когато си помислеше за малкото си момиченце и това което щеше да се случи, после в главата му прокънтяха думите "Всичко ще е повече от прекрасно" той се усмихна и погледна Лесли, знаеше че най-развитата и магия е свързване със хората, погали корема и и каза:
-Е, какво каза мама?
Тя докосна ръката му и нежно се усмихна докато спусна плавно погледа си надолу "Тя ще е специална"
Така и стана, Водите на Лесли изтекоха същата нощ, Том едва успя да я откара в болницата, а там настана пълна суматоха, но точно в полунощ бебето проплака. С този плач дъжда като... с магия спря. Всъщност сякаш за минутата в която Лесли прегръщаше бебето си за първи път времето спря.
-Е как ще се казва нашето чудо-попита сестрата, Мистеринжд бе малък град и там хората знаеха всичко един за друг и пазеха тайните си.
-Мей... Мей Трейси Съншайн.
Том се усмихна. Трейси бе името на любимата му баба.
Мей стана слънцето на Мистериндж. От малка знаеше за това че е вещица и непрекъсната повтаряще това което майка и правеше, тя я галеше нежно по лицето и и казваше, "Когато пораснеш ще научиш своята магия." Мей вече я знаеше, тя бе свързана със земята, природата-това бе нейната магия, но по правилата на племето Лин, от което бе майка и това трябваше да стане на 16тия и рожден ден, но в нощта на 13стия и рожден ден само над Мистеринжд заваля дъжд, Лесли усети енергията и влезе в стаята на Мей, плавно отвори вратата и остана без дъх... Леглото на Мей бе обградено от пламъци, вихрушка я бе издигнала до тавана на стаята и, а клоните на дървото до къщата на Съншайн, което Том бе засадил на при раждането и бе пораснало достатъчно за да пробие прозореца на Мей. Лесли се усмихна и затвори вратата.
"Вода, въздух, огън и земя, тя наистина е специална"
Мей определено бе повече от всички останали вещици.
Тя обичаше да прекарва времето си в градината и да открива нови вълшебства, научи се да създава вятър, да кара цветята да разцъфват, тя и природата бяха едно, когато тя бе щастлива слънцето грееше като нея, а когато тя бе тъжна валеше дъжд. Тя обичаше да лежи на тревата и да мечтае, всъщност мечтаеше за живота, мечтаеше никога да не порасне и живота и да продължи така. Обичаше да е вещица, семейството си, обичаше живота си. Единственото което може би и липсваше бе любовта... Но живота и бе пред нея. Просто понякога имаше нужда да затвори очи и да остана сама със себе си. Дългата и права, черна коса се разпиляваше по зелената трева, затваряше големите си сини очи и тогава света в главата и започваше...
Така бе живота и до един ден... майка и за пръв път не и позволи да е до нея докато прави заклинание. Но естествено от любопитство Мей тихо отиде до стаята и усети енергията, силна, вълшебна, но не и красива като останалите магии които майка и правеше, чу как майка и шепне непознати думи. Малките и ръце докоснаха вратата... тя изпита страх и са отдръпна назад, притвори очи и докосна верижката със звездовидна висулка която майка и бе подарила за 13стия рожден ден, винаги я носеше със себе си,това бе връзката и с майка и. Този път не усети успокоение а страх. Изведнъж цялата магическа енергия всичко спря, когато мей смело отвори вратата видя майка си на земята. Бързо изтича с надеждата просто да е припаднала но вътрешно знаеше-мъртва е.
След по-малко от седмица Мей и баща и пътуваха за нов град за да започнат нов живот.Пътуваха за Сакраменто.
Едва на 15 Мей започна новия си живот...
